Предел махала на Благоевград и Постановление 17

(репортаж на Венцислав Кирков)

16 май 2025 г., по обяд. Спирам, където обикновено се срещам с Катя. Днес ще се видим, за да ми разкаже за кампанията за осведомяване на ромското население в Предел махала на гр. Благоевград. С нея сме работили по какви ли не инициативи, а сега сме отново заедно в рамките на проект „Serving the most in need – measures for assuring better access to healthcare of the most vulnerable communities“. И една от целите на проекта е да информира населението, особено най-уязвимите, за това как работи Постановление 17 за определяне на условията и реда за разходване на целеви средства за диагностика и лечение в лечебни заведения за болнична помощ на лица, които нямат доход и/или лично имущество, което да им осигурява лично участие в здравноосигурителния процес.

Катя е легендарна фигура в мрежата на здравните медиатори.

– Разкажи ми за себе си! – питам я. – Реших да представя теб и работата ти.

Катя се усмихва. Да разкаже за себе си е дълга история. Знам го от опит.

– Колко време имаме? – пита и се смее, понеже знае, че с две приказки няма да се мине. – Казвам се Катя Кирилова, здравен медиатор в община Благоевград. Работя като здравен медиатор от 2013 г. Член съм на Управителния съвет на Национална мрежа на здравните медиатори и съм областен отговорник. Ама аз отпреди това имам опит в здравната сфера, но ще се отклоня много. Здравният медиатор – за който не знае – е мост между различни уязвими групи от населението и държавната система. И веднага някой ще каже, че това ще е в областта на здравеопазването, но не е така. Често пъти социалната система е вход към здравното обслужване. Дори и процедурата на това Постановление 17 е по реда на Министерство на труда и социалната политика, обаче осигурява достъп на най-нуждаещите се до здравни услуги.

Вървим по улицата. Всички я познават, махат ѝ с ръка, усмихват се.

– На много хора съм помагала тук. Това е ромска махала, аз съм ромка. Много добре познавам хората, какво говорят, какво мислят. И те ме знаят, така че нещата вървят лесно. Без това няма как да направиш кампания за каквото и да е тук. Между другото мисля, че превенцията е много важна, а тази превенция идва с информираност. А има хора тук, които нямат достъп до информация или не я разбират. Така че съм и нещо като информационната агенция на махалата. 

В махалата живеят към 3000 души. Обаче една част е в по-окаяно положение. Там има проблем дори и с водопровода. Ходят и си наливат вода от една тръба накрая на махалата.

– Е, как да говорим за хигиена, като хората и вода нямат? – пита реторична Катя и продължава – А как линейки да стигат до къщите, като няма улици нагоре при най-бедните?

Плавно се изкачваме в махалата. Обаче после става стръмно, много стръмно, а нагоре са къщички една до друга, една върху друга… И вътре живеят понякога и по 10 души. Там асфалт няма, едни пътечки, утъпкани от хиляди нозе на хора, слизащи и качващи се по стръмното. Всеки ден, от рано сутрин до късно вечер.

– Какви са най-честите заболявания тук? – питам.

– Сърдечно-съдовите заболявания са най-много. Има и диабет, често и гинекологични проблеми при жените. Доста травматизъм има – счупени крака, ръце… Ами по това стръмното се случват инциденти. А особено най-бедните нямат здравни осигуровки. Тогава само спешна помощ им осигурява достъп до здравеопазване. И като свърши престоя няма как да продължи лечението. Затова Постановление 17 е важно: то може да осигури болнично лечение точно за такива хора, стига да отговарят на условията за прием в тоя документ.

– Ти беше сред инициаторите на този проект, разкажи защо? – задавам въпрос.

Спираме да си поемем въздух. Към нас се присъединява и някаква жена. Говорят си с Катя за някаква рецепта. Запознаваме се: „Ася се казвам“ – казва жената.

– Ето тази, – посочва жената Катя – е от целевата група. С други думи няма здравни осигуровки, няма доходи, няма нито движимо, нито недвижимо имущество. Няма и какво да отдава под наем, не е прехвърляла собственост. Това са условията да попадне човек за лечение в болница по реда на Постановление 17. Но често точно такива хора си нямат и представа, че могат да се лекуват. Затова имаше нужда от проекта. И знаеш ли, тези материали, които направихме заедно по тоя проект са много ценни. Аз, знаеш, съм работила по много инициативи, ама за първи път виждам как хората взимат нашите листовки, сгъват ги и си ги прибират по портмонетата… Това значи много!

– Така е, – съгласява се и Ася – аз си ги пазя листовките винаги в мен, че не се знае кога ще потрябва.

И вади от един омачкано портмоне прилежно сгънати нашите листовки.

– И много хубаво стана, че направихме и по-дълга версия за болниците. – казва Катя – Там често администрацията въобще не е наясно, че има такова постановление. Тук все пак е областен град и нещата се случват, така че хората да влязат за лечение. А в по-малките общини или не знаят, че може така или не им се занимава.

– Ти запомни ли каквото пише на листовката? – питам Ася.

– Аз затова си ги нося. Като отида в болницата направо им ги показвам. – и се смее – Те, нали са учени, все ще прочетат. Между другото, аз не знаех, че може и така да приемат човек в болница. Сега знам, повечето вече знаят.

С Ася се разделяме, а с Катя отиваме да пием кафе в местното кафене. В това кафене можеш да си купиш каквото искаш. Интересен съм им, макар че някои физиономии да ми изглеждат познати. Говорят си на ромски. Катя чува и се завързва разговор.

– За постановлението им разказвах. – пояснява и насмешливо пита – Това ще влезе ли отчета?

Не. Такива неща не са формални, а точно те правят промяната. Неформалният контакт е спонтанен и се помни, защото е естествена част от ежедневието. Не е натрапено. И е още по-ценен, когато говориш с доверен човек.

Последно питам:

– Кажи, имаш ли някакво послание, което някой да прочете и да му е важно? Хайде, ти си известна с нестандартния си хумор и изказ!

– А, не! Така си мислят хората, които не ходят сред народа и са изгубили способност да говорят, както се говори на улицата. И в това е нашата сила.